Носталгията на Мицкоски към „Скопие 2014“ си е чиста реставрация

Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2024, бр. 8

Докато новите власти в Северна Македония говорят непрекъснато за нуждата от борба с наследената от предишното правителство корупция, или за намерението да правят дълбоки и сериозни реформи по пътя към европейското членство, в лятната и ваканционна жега някак си пропускаме изявленията на премиера Християн Мицкоски, които имат емблематичен характер. Например, за реставрацията на проекта „Скопие 2014“, превърнал се във „визитна картичка“ на автократичното управление на Никола Груевски. 

Но и на безгрижието за съдбата на държавата, щом като многобройните паметници из цялата столица на Република Македония се превърнаха в мотив отношенията на Скопие с Атина да слязат на най-ниското си ниво. Знаете за какво става дума, толкова пъти писахме и говорихме за това, при това с голяма доза критичност и загриженост за последствията от реализацията на проекта. Искрено казано „Скопие 2014“ се превърна във един от важните фактори за изолацията, в която Република Македония по времето на Никола Груевски изпадна. Сега премиерът Християн Мицкоски предложи в бюджета за следващата година да бъдат отделени средства за довършването на онези обекти от „Скопие 2014“, работата по които е била прекъсната през 2017 г., когато Груевски падна от власт и после избяга в Будапеща. Направи това изявление някак си между другото, някак си отвлечено, дори романтично, дори без да влага сериозен политически пълнеж в него. 

Като кореняк скопианец, Мицковски не можел да гледа недовършените сгради от проекта. Вярно, през седемте години, когато социалдемократите Зоран Заев и после Димитър Ковачевски бяха премиери, проектът бе замразен, по него не беше направено нищо допълнително, а политиците се опитаха да минимизират политическите и дипломатически щети от изграждането му. Споровете за многобройните монументи из цяло Скопие от естетически и архитектурно-урбанистични се превърнаха в политически и идеологически. Доктринерни, с други думи. В това число и за достоверността на историческите факти, които се ползват в името на идеята за някогашното величие на античната държава, която днешните учени и политици край Вардар приемат за своя идеал и прародина. 

Да, и друг път съм казвал, че сред гражданите на Северна Македония е вкоренен дефицитът на величие, а чрез „Скопие 2014“ Груевски и компания май се опитваха да го преодолеят, разбира се, за сметка на едни други, далеч по-достоверни исторически наративи. Да не говорим, че и самите хора оттатък границата, или повечето от тях, гледаха на проекта като на голямата далавера на Груевски, който чрез градежа на паметниците и другите обекти от „Скопие 2014“ източваше държавната хазна. Колко струваше всичко това – до днес така и не съм видял точно число, което може да се приеме за вярно. Всичко това сега се струва на Мицкоски като една романтична част от най-новата история на суверенната и независима държава, която той очевидно иска да върне на обществото и на съседите, влагайки в това средства от държавния бюджет. А как наивно и мило започна всичко. 

Първите два паметника, които бяха вдигнати, бяха на Гоце Делчев и Даме Груев на края на Централния площад на входа на Стария мост над Вардар. Че с кого другиго да почне? И двамата – и Гоце, и Даме бяха качени на коне, Гоце с опъната напред ръка „по ленински“ като истински вожд. На пресконференция за представянето на проекта беше зададено резонното питане: защо и двамата са качени на коне, като се знае, че нито Гоце, нито Даме някога са се качвали на седло. Отговорът бе, че така било по европейските и световни стандарти, където всички военноначалници, пълководци, кралски и императорски величия били на коне. Така върху тях се придавала енергията на животното, силата и жизнеността му. 

Тази конна версия така се хареса на архитектите и идеолозите на проекта, че след това всички герои от националноосвободителната борба, чийто паметници бяха вдигнати на различни места в града, бяха на коне – и Васил Чекаларов, и Гьорче Петров, и Тодор Александров, и кой ли не още, цял ескадрон. Имитацията бе пълна. Милият Гоце, цял живот се е борел с язвата си и никога, ама никога не си е помислял да язди. Пък и националноосвободителното движение на българите в Македония е било пешо, без хвърковата чета като на Бенковски или нещо подобно. Да не говорим за „Войн на кон“ Александър Македонски, дигнат в сърцето на Скопие на височина от 36 метра, качен на толкова високо сякаш да демонстрира недосегаемостта на култа към Александър Велики и неговото символно значение за днешните граждани на Северна Македония. 

Когато правителството на Зоран Заев подписа Преспанското споразумение с Гърция, едни от най-важните параграфи в него бяха посветени тъкмо на паметниците от проекта „Скопие 2014“. Властите в Скопие поеха ангажимент да направят така, че всички монументи, които третират античната елинска история, да бъдат изрично маркирани като обекти, които нямат нищо общо с днешната реалност в Република Македония. От своя страна Атина прояви разбиране, като си затвори очите и не поиска скъпите паметници на Александър Велики и семейството му да бъдат разрушени. Все пак, доста средства бяха хвърлени в тях. Единственият паметник, който бе премахнат бе на Андон Кьосето, изпълнителят на мокрите поръчки на Гоце Делчев. Но Кьосето слезе от пиедестала по същия начин, по който беше качен там – в тъмните нощни часове, при пълна тайна, като мотивът не бе изискване от Преспанския договор, а фактът, че финансирането на монумента бе от гръцка фондация, която е от родното място на бащата на Никола Груевски. Имаше Кьосе, вече го няма. 

Всички други паметници си стоят. Нататък историята е позната. Но сега Мицкоски и компания май искат да я върнат, откривайки нов терен за битка с опозицията. Колкото и миролюбиво да звучат призивите на премиера „да направим дискусия, за да довършим започнатото“, няма никакво съмнение, че с подновената работа по „Скопие 2014“ се отваря пътят на реставрацията на политиката и практиката на груевизма. А може би и на физическото завръщане на политическия отшелник и беглец от правосъдието Никола Груевски. Неслучайно една от албанските партии, която е в опозиция – Съюза на албанците с лидер Зиядин Села, открито помоли Мицкоски: кажете ни точно кога си идва Груевски, за да сме готови? Готови за какво? 

А иначе в този ред на мисли ми идва на ум онази популярна шега, която съм чул от местни хора от Скопие, запазили чувството си на хумор и себеоценка. Столицата на Северна Македония вече била се утвърдила като Лондон на Балканите. Защо? Първо, защото както в Лондон има музей на восъчните фигури, има го и в Скопие. Има се предвид Музея на революционната борба на брега на Вардар. Второ, градският транспорт се обслужва от двуетажни автобуси, както в Лондон, вярно, китайско производство. И трето, по подобие на Темза и Вардар е плавателен. Ето, монтираха там на бетонни основи несръчни и натруфени копия на три древни галери, които са си кафенета и ресторанти, но са във водата, за да създават впечатление, че плуват… Скопие, Скопие, мой малък Лондон. 

 Костадин Филипов