Българското присъствие в земите на днешно Косово през Средновековието

Сп. "Македонски преглед", 2024, кн. 4. Тервел Попов. Българското политическо, църковно и етническо присъствие в земите на днешно Косово през Средновековието... 135 - 154

"Безспорен е фактът, че дн. Косово е едно от главните средища на сръбската държавност и култура през XIII – XV в. Сръбските владетели изграждат в областта много храмове и манастири, които са сред най-добрите образци на църковната архитектура в средновековна Сърбия. Косовската битка (15 юни 1389 г.) заема изключително важно място в националната митология на сърбите и превръща Косово в символ на героизма, честта и достойнството им. 

Но също така изворите са категорични, че областта в продължение на близо две столетия (до 1018 г.) е част от ранносредновековното Българско канство-царство, а след това е включена във византийската тема България и се намира под църковната юрисдикция на Охридската архиепископия. 

Кан Персиан (836 – 852) присъединява към българската държава историко-географската област Македония и голяма част от дн. Албания, населени със славяни и потомци на Куберовите българи. Разширението на България на югозапад и запад е значително. 

В агиографското съчинение „Мъченичество на 15-те тивериуполски мъченици“ архиепископът на Българската църква в Охрид Теофилакт (1090/92 – след 1108) посочва, че българите „покорили цялата Илирийска страна, древна Македония до град Солун и древна Тракия“ и „завладели тези страни като постоянни обитатели“[1]. 

В „Списъка на българските архиепископи“ има сведение, че при кан Борис I – Михаил (852 – 889) „третата част на Българското царство“ се е простирала до крепостта Канина на Адриатическото крайбрежие[2]. Каменният блок от Шудиково (Черна гора), върху който са изписани рунни знаци и известният ипсилон с две хасти (IYI), показва, че българската власт достига чак този далечен район[3]. Рас (близо до дн. гр. Нови Пазар в Сърбия) е важна българска крепост на границата със сръбските земи[4].

"...Мнението на повечето учени е, че най-вероятно Косово става част от Българското канство по време на военните действия на кан Персиан срещу Византийската империя през 837 – 842 г. Тук ще бъдат дадени само няколко примера. Най-изтъкнатият изследовател на средновековната българска държава, Васил Златарски (1866 – 1935), пише, че тогава България се е разширила в „днешна Централна и Западна Македония, областта между Горни и Средни Вардар и Черни Дрин, заедно с Косово поле и на юг до Охрид и Прилеп...“[8] 

 Петър Мутафчиев (1883 – 1943) също стига до извода, че при кан Персиан българските граници обхванали и „областта отвъд Шар с градовете Прищина и Призрен“[9]. Идентично е мнението на Петър Коледаров (1922 – 1992), според когото става въпрос не за завоевание, а за обединение на славяните от югозападните предели на Балканите (включително от Косово) с техните съплеменници в българската държава[10]. 

Канадският учен-албанолог Робърт Елси (1950 – 2017) подчертава, че кан Персиан „завладял от Византия територията на Косово в средата на IX в. и Косово останало под властта на Първото българско царство до гибелта на последното...“[11] Изглежда както историко-географската област Македония, така и Косово, са включени в границите на Плисковска България без сериозни сражения с ромеите, защото византийската власт над тези земи е само номинална. Петър Мутафчиев обръща внимание на липсата на сведения в изворите за тези важни събития и прави следното заключение: 

„У византийските летописци, доста грижливи, когато отбелязвали сблъскванията с българите, тоя тъй голям исторически факт е отминат в пълно мълчание. Но именно в това мълчание се съдържа отговорът на интересуващата ни загадка. По-голямата част от Македония по онова време си оставала фактически извън обсега на византийската държавна власт, а следователно и извън зрителното поле на византийското летописание. В широките кръгове на византийското общество не са се интересували от онова, което става там, защото тя е била за тях една чужда страна. Официална Византия наистина никога не бе се отказала от правата си над нея, но тия права в продължение на два века и половина си оставали само теоретически. Ако при все това обаче към присъединяването ѝ от българите би било пристъпено чрез въоръжено насилие, империята не би пропуснала да изстъпи срещу него и се опита да му попречи. Самият факт, че подобен опит не бил направен, показва, че нейната намеса в случая се е оказала излишна или безполезна. 

А това значи, че присъединението на македонските земи към тогавашна България и било извършено доброволно със съдействието на славянските им жители“[12]..."

Целия материал четете по-късно...