Източник: блетин "Българите на Балканите и по света", 2025, кн. 2
Александър Димитров е роден на 1 януари 1972 г. в Босилеград. Основно и средно образование завършва в родния си град. Висше икономическо получава в университета в Ниш. Притежава сръбско и българско гражданство. От 1994 г. до днес непрекъснато и ежегодно организира Международния детски Великденски фестивал в Босилеград, който тази година ще се проведе за 32-ри път. От 1997 г. работи активно в неправителствения сектор, като е един от основателите на КИЦ – Босилеград. През 2001–2003 г. под негово ръководство се изгражда първата кабелна телевизия Д.О.О „КОДАЛ“ в Босилеград. През 2006/2007 г. за кратко работи в София като консултант продажби във фирма „СОТОКОЛОР”. От 2007 до 2013 г. развива семеен бизнес, кафе „ТАНГРА”. От 2013 г. е председател на сдружение „ГЛАС“ – Босилеград.
От 2015 г. до днес е кореспондент, сътрудник на БТА, която вече 9 години има свой пресклуб в Босилеград. От 2017 г. е и гл. редактор на малцинствен портал „Гласпресс” в Босилеград, който продължава своята работа вече осем години.
– Г-н Димитров, наскоро се видяхме на представянето в Народното събрание на фотодокументалната изложба, посветена на погрома в Босилеградско на 15 – 17 май 1917 г. Експозицията, подготвена от Културно-информационния център „Босилеград“ с автор доц. д-р Ангел Джонев от ИИстИ при БАН, бе открита от председателя на Народното събрание доц. Наталия Киселова. Как мислите, имаме ли ние, българите от двете страни на границата между България и Сърбия, памет за важните и трагични исторически събития? Или се налага често да ги припомняме?
– За съжаление, в паметта ни за важните исторически събития има много бели петна. Под влиянието на официалната историография много важни исторически събития бяха умишлено „забравени“ или преиначени. Това се отрази на историческата ни памет, а оттам и на националното ни самосъзнание. И то не само сред нас, българите в Западните покрайнини, но и сред българите в България. Именно затова се налага да преоткриваме, припомняме и преосмисляме значението на тия исторически събития.
В случая с изложбата, която за втори път откриваме в Народното събрание на Република България, става дума за едно такова позабравено историческо събитие. По повод 100-годишнината от погрома в Босилеградско, през 2017 г. решихме, че е крайно време да припомним за него, да отбележим и почетем паметта на жертвите с идеята подобни събития да не се повтарят никога повече. Доц. д-р Ангел Джонев написа книга и подготви фотодокументална изложба под заглавие „Погромът в Босилеградско 15 – 16 май 1917 г.“.
Ние се опитахме да поставим паметна плоча с имената на жертвите в центъра на Босилеград. За съжаление, срещнахме съпротива от местната власт. Паметните плочи през 2017 и 2018 г. бяха иззети от полицията и бяха върнати след намесата на президента Румен Радев пред президента Александър Вучич, но и до днес се намират в офиса на КИЦ – Босилеград. Очевидно има неразбиране в сръбско-българските отношения за значението на отбелязването на подобни събития. Защото в сръбско-унгарските отношения на този проблем бе намерено решение. Във Войводина, в Чуруг и в Нови сад, се издигнаха паметници на невинните унгарски жертви по време на Втората световна война и това се отрази благоприятно не само на двустранните връзки между Сърбия и Унгария, но и на положението на унгарското малцинство във Войводина. Много е странен този двоен аршин.
– В края на месец януари български учени от два института на БАН – за български език и за исторически изследвания, реагираха на пресконференция на ненаучните твърдения на сръбски „експерти“ за наличието в България на „шопска нация“ и „шопски“ език. Как Вие, българите от Босилеград, гледате на такива спекулации. Случайни ли са те или са част от стратегия за антибългаризация на Западните покрайнини? Провокация или не, е въпросът, нали?
– Доколкото ми е известно, тия спекулации с нашата национална идентичност имат свои политически цели и не са от вчера. Разтревожени сме от това, че те се „претоплят“ точно сега, когато вместо да говорим за изпълняване на европейските критерии за правата на човека и правата на малцинствата, за подобряване на положението на българското малцинство като фактор за изграждане на нови, европейски българо-сръбски отношения, ние навлизаме в една област, в която си оспорваме отдавна формираната национална идентичност, държавни граници и територии и пр.
Приветстваме становищата на Института за български език и Института за исторически изследвания към БАН, които реагираха с научни аргументи на несериозните и провокативни спекулации, с които се оспорва нашата българска принадлежност. До значителна степен подобни спекулации се разпространяват в публичното пространство и заради пренебрежителното отношение или мълчание от българска страна. На подобни провокации трябва да се реагира винаги остро и навреме и със съответната научна аргументация, независимо от тяхната несериозност.
– Вече няколко месеца Сърбия се тресе от масови студентски протести, взривени от катастрофата на гарата в Нови Сад. Чувства ли се тази проява на гражданска енергия и при вас, в Босилеградско? Какво виждате в нея, господин Димитров?
– Категорично подкрепям протестите на студентите и техните изисквания. Босилеградчани също чрез няколко инициативи показаха своята съпричастност. Една част от преподавателите и учениците на босилеградската гимназия, както и малка група граждани периодично, а в последно време и ежедневно организират 15-минутни мълчаливи протести в памет на жертвите от падналата козирка на гарата в Нови Сад. Иначе, масовите студентски протести, които обхванаха почти всички градове в страната, отразяват стремежа на гражданите на Сърбия, особено сред младите, за промени в начина на управление, като се настоява държавните институции да си вършат своята работа, борбата срещу корупцията да е ефективна, за повече отговорност, свобода на словото, демокрация и сигурност.
– Един от проблемите на Вашия район е демографският. Продължава ли още отливът на хора от Босилеградско и ако „да“, кои са причините за това? Кои са посоките, по които тръгва този отлив?
– Демографският проблем е следствие от редица други, дълготрайни проблеми в областта на икономиката, пътната инфраструктура, градоустройството, образованието, здравеопазването, сигурността и изобщо, стандарта на живот. Асимилационната политика е също част от този процес. Това е причината хората, особено младите, да напускат родния си град и да търсят поминък там, където могат да живеят според техните си младежки разбирания. Миграционните посоки са основно към България и Западна Европа.
– Един личен въпрос, който може би трябваше да зададем още в началото: трудно ли е да си защитник на българщината в Сърбия? Как работите с местните власти, имате си проблеми с другите държавни институции? Знаем, че никак не Ви е лесно, но каузата си заслужава, нали?
– Разбира се, че не е лесно. За да защитаваш българщината и европейските идеи, понякога се е налагало да работим с местната власт, а понякога да работим въпреки местната власт и да се конфронтираме с нея. С изключение на Министерството за националните малцинства, с което сме сътрудничели с променлив успех, другите държавни институции като че ли не се интересуват от нас, освен когато искат да ни пречат. В личен и семеен план трудностите също не са за подценяване.
– Ръководеният от Вас портал „Гласпресс“ и БТА започнахте една чудесна инициатива – в поредица от 25 видеорепортажи да говорите за миналото и настоящето на повечето села в Босилеградския район. Как върви реализацията, срещате ли подкрепата на хората от тези села, намирате ли нови и интересни факти в подкрепа на българската идентичност на жителите им? Носи ли Ви това и творческо задоволство?
– Става дума за реализацията на проекта „Традициите и обичаите на родния край“, който се реализира в рамките на Програмата за подкрепа на организации на българските общности зад граница, иницииран от Министерството на външните работи на Република България. Над три месеца продължи обиколката ни из босилеградските села, като през това време подготвихме текстове, видео и снимков материал за 25 села. Със споменатите репортажи се опитваме да отбележим останалото от босилеградските села и да го сравним с това, което те са били в миналото. Направихме това, което можахме, колко сме успели – ще кажат зрителите. Никак не е лесно да се изправиш пред картината на запустяващите села, в които е трудно дори да намериш събеседник. Възхищението от природните красоти и болката от развалините на домовете, както и мъката на предимно възрастните хората ме преследваха по време на обиколката на обезлюдяващите села. Българската идентичност на хората не е спорна, спорна е екзистенцията им. Иска ми се да вярвам, че с неизбежните промени в бъдеще, те все пак ще оцелеят, ако не в оня вид, в който ние сме ги запомнили, то поне като природни забележителности с туристически потенциал. Вярваме, че нашата работа на този проект може да бъде една добра основа за някое бъдеще проучване с конкретна тематика.
– Тази година се навършват 140 години от сръбско-българската война. Предвиждате ли някакви прояви във връзка с нея? Или пак ще срещнете отпор от институциите на властта, чрез който да се насажда страх и уплаха у хората?
– Вече научихме, че историческите дати от българската история не са особено популярни в днешна Сърбия. Българските победи са причина за сръбските поражения. В този смисъл, не мисля, че сръбската страна ще ни поздрави с отбелязване на 140 години от сръбско-българската война и Съединението.
– Накрая, господин Димитров, да завършим с нещо оптимистично. Всъщност има ли такива поводи, според Вас?
– Ако изобщо има място за оптимизъм, трябва да го търсим в позитивните промени в България и нейната готовност да ни помогне да оцелеем и да продължим да се развиваме като свободни и проспериращи хора в интерес на европейското бъдеще на двете съседни държави. С внимание следим протестите в Сърбия, вярвайки, че идва едно по-добро време за всички в региона на Западните Балкани. Активността ражда оптимизъм!
0 коментара:
Публикуване на коментар