Македонизмът е криворазбран лъжепатриотизъм

За великодържавните доктрини и национализма на Балканите, за кражбата на историята и лъжата в науката, за българската национална доктрина в съвременните условия и за съдбата на идеите за „велики държави“ в района с д-р Иван Винаров от УНСС разговаря журналистът Костадин Филипов

Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2025, бр. 4

Иван Винаров е роден на 30 август 1985 г. в Свищов. Преподавател е в катедра „Политология“ в Университета за национално и световно стопанство (УНСС) в София, където е главен асистент от 2018 г. Доктор е по политология от 2015 г. Участвал е в съвместни проекти на УНСС и ЕС, реализирал е практики в Свободния университет в Брюксел и в Централноевропейския университет в Будапеща. Иван Винаров е член на Македонския научен институт и на Тракийския научен институт, един от основателите на Центъра за политологически изследвания към УНСС. Автор е на монографиите „Българската изборна система от Освобождението до днес. История, тенденции, модели за усъвършенстване“(2021), „Политическата криза в България 2021–2023. Избори, изборни системи и струтура на парламентарното управление“(2023) и „Великодържавни доктрини и национализъм на Балканите. Исторически и съвременни аспекти“(2024).

– Здравейте, д-р Винаров! Излезе от печат новата Ви книга, посветена на великодържавните доктрини и национализма на Балканите. Дочувам, че първоначалният тираж на изданието е на път да се изчерпа бързо. Кое Ви накара да се обърнете към тази тема, пред която доста учени са вдигали бялото знаме?

– Темата е винаги актуална, но напоследък много колеги историци и политолози насочват своето внимание към считаните за по-атрактивни тематики на миналото и нашето съвремие. Сред тях на първо място е геополитическата (и геостратегическа) надпревара между т.нар. Велики сили, чийто измерения обхващат планетарния мащаб. В този контекст регионалното значение на балканската проблематика генерира по-слаб интерес в професионалната общност. Но и тук нещата се променят.

Що се отнася до монографията „Великодържавни доктрини и национализъм на Балканите. Исторически и съвременни аспекти“, в личен план имам едно обективно основание за написването на книгата. През последните години съм титуляр на курса по дисциплината „Нация и етнос“, който е част от учебния план на студентите от специалност „Политология“ в УНСС. В допълнение е фактът, че вече над десетилетие и половина съм съпричастен към дейността на Македонския научен институт в София. А в МНИ се цени високо работата, свързана с българския национален въпрос и неговите различни измерения – тематика, която е в пряк допир с постулираното в националните великодържавни доктрини на съседните на България страни и изобщо на държавите в Югоизточна Европа.

– В заглавието на една от основните глави в книгата Вие си задавате въпроса „Що е национализъм?“. Какъв би бил най-краткият, но ясен отговор на този въпрос, д-р Винаров, така че нашите читатели от цял свят да Ви разберат?

– Според традиционното разбиране за „национализъм“, той представлява обединително понятие, в което се включва всеотдайността към отечеството и съпричастността към историческата съдба на нацията. По думите на покойния проф. Григор Велев, това е активно и динамично състояние на националната идентичност и гордост, което придава форма на националния дух и е фунда-ментална идейна предпоставка на националното самочувствие. Проф. Орлин Загоров го определя като „състояние на духа и характеристика на националното самосъзнание“. Тоест понятието „национализъм“ изначално генерира в себе си положителен смисъл. Нещо повече, според някои доказани световни учени национализмът представлява „най-могъщата политическа сила на XIX и ХХ век“. За американския историк (от унгарски произход) Джон Лукач той е „единствената популярна религия“ през настоящата епоха.

Не така стоят нещата обаче когато национализмът се преформатира през ситото на своето „естествено“ историческо развитие. В много случаи той се превръща в (т.е. деградира до) една от своите отрицателни форми – национален екстремизъм, шовинизъм или дори (нео)фашизъм и (нео)нацизъм. Но това не е изначална предпоставка на самия национализъм – той бива превърнат в негативните си крайни проявления под давлението на користни политически фактори. Защото по своята същност национализмът стои по-близо до един друг сроден термин – патриотизмът, определян като базова лоялност към една политическа общност (държава или нация), уважение към нейната история, идентичност и постижения. Доц. Даниел Смилов го нарича „съдържателен патриотизъм“, който е „безспорна гражданска ценност“.

– Каква е връзката между „кражбата на история“ и македонизма? Докъде се простира патриотизмът и откъде започва лъжата в науката и в политиката при съседите край Вардар?

– Отговорът на този въпрос изисква провеждането на отделно научно изследване, поради което в моята книга само задавам някои щрихи по визираната тематика. Но със сигурност можем да кажем, че „претенциите за собственост върху историята“ (по А. Лиакос) не произхождат от бита и ежедневието на обикновения балкански човек, а от неоправданата мегаломания на повечето държавни лидери от миналото и настоящето на полуострова. В предишните епохи, а и днес, жителите на Балканите знаят твърде малко за съседа, за да виждат в него враг по рождение. Тук ще се позова на проф. Кръстьо Манчев, който казва: „Ние знаем за съседите си малко – те за нас също. Ние имаме своите национални комплекси, митове и предразсъдъци, те – също. Една от причините е „писаната“ ни история и литература – и нашата, и тяхната“.

Това вярно по своята същност твърдение не взема под внимание едно друго, което притежава аксиоматична стойност – много от фактите и събитията в историята са безусловно доказани от световната историческа наука и не подлежат на по-нататъшни интерпретации и нагаждания към конюнктурни обстоятелства. Точно с това отказват да се съобразяват социалните и историческите „инженери“ в повечето от съседните ни държави. Дълбоко залегналият в тяхното мислене исторически иредентизъм, в съчетание с породилия се заради събитията от тежкия ХХ в. реваншизъм, в ден днешен води до разпалване на ненужни шовинистични (да ги наречем) „инсинуации“. Те попадат в учебниците по история на подрастващите и са в основата на доживотното недоверие към съседа по народност и всичко чуждо.

Връх на всичко това е македонизмът и неговото проявление през първата половина на XXI в. – неомакедонизмът. Още през март 2017 г. лансирах личното ми разбиране за македонизма като „криворазбран лъжепатриотизъм“ и считам, че имах право. Продължавам да го твърдя и днес, а събитията в Повардарието аргументират недвусмислено всичко написано от мен на страниците на сп. „Македонски преглед“ и други престижни издания.

Докъде се простира лъжата, питате Вие? Труден за отговор въпрос – политиците и „историците“ в Скопие успяват да ни изненадват почти постоянно. По-скоро бих отговорил как правят всичко това. Проф. Георги Янков има един сполучлив израз – това е т.нар. околонаука. 

Нейният главен способ е избирателното акцентиране върху един или друг (квази)факт, както и пристрастното тълкуване и изопачаване на историческите събития, което е израз на методологическа несъстоятелност. С това се отличава македонизмът, в т.ч. „македонската“ история – както в нейните посегателства спрямо българщината, така и по отношение на „античните“ ѝ корени.

– Вие проследявате развитието на българската национална доктрина до края на Първата световна война. Какво е съвременното схващане за нея в ерата на високите технологии и изкуствения интелект?

– Историческото проследяване на идейната еволюция и практическото реализиране на българската национална доктрина съзнателно приключва с диктата от Ньой (1919). Това е моментът, който окончателно натрапва двуполюсното яростно разделение в българското общество, заради което са осъществени множество преврати, пролята е кръв на сънародници, в политиката властват авторитарни и тоталитарни режими и т.н. Изброените събития са далеч от националния идеал на българите, въпреки че по време на режимите отчитаме някои от стойностните постижения по посока реализиране на Санстефанския идеал.

Но това са епизодични моменти от нашата история. С началото на прехода към демокрация, стартирал в началото на 90-те години на ХХ в., възниква отново необходимостта от преосмисляне на националния идеал и формулирането на конкретните национални интереси. В последната Пета глава на книгата правя опит да формулирам националните стратегически интереси на Република България – т.нар. сателитни доктрини под по-кратката форма на логически обвързани концепции. В епохата на невиждан технологичен прогрес нашата политическа върхушка (и българският народ като цяло) следва да формулира(т) 5 поддоктрини в различни обществени сфери с хоризонт за реализиране до 2050 г. Това са: във вътрешнополитическата сфера; външната политика; икономиката (националното стопанство); демографската катастрофа; развитието на гражданското общество.

– Д-р Винаров, в книгата си правите преглед на „национализма на южните славянски народи“. Кое е общото и кое е различното между тях? Има ли нещо, което да ги обединява, как мислите?

– Една красноречива констатация на проф. Димитър Недялков гласи: „Целият регион на Балканския полуостров е превърнат в арена за упражнения на полуграмотни световни и местни политици“. В тази мисъл се съдържат доста истини, макари някои от тях да са неприятни и за високомерните представители на имперските правителства. Те стоят в основата на почти всички проблеми в региона, както и на явлението „национализъм на южните славянски народи“ (сред които изрично не визираме българския народ и македонците). 

Питате: кое е общото? Освен грубото обединяващо (и изравняващо) понятие „южни славяни“ и някои общи езикови норми, особено в западната и северозападната част на полуострова (които Вук Караджич онагледява още през първата половина на XIX в.), общите неща са твърда малко. По време на Титова Югославия различията са грубо „замитани“ под килима, но правотата на моето твърдение откриваме в събитията след разпада и няколкото войни по време на Милошевич.

От друга гледна точка общи черти можем да открием, ако направим опит да определим агресивността на великодържавните доктрини на южните славянски народи. На първо място, тези на сърбите и хърватите са значително по-експанзионистични и агресивни: на хърватите най-вече що се отнася до сръбската страна и територии в Босна и Херцеговина; на сърбите – спрямо всички наоколо (през последните години най-належащи за Белград са въпросите, свързани с Косово и Република Сръбска). В националните доктринални конструкции на черногорците, бошняците и особено словенците не се откриват подобни експанзионистични нагласи. При черногорците и словенците е ясно защо – те са периферни малки държави (и народи), а бошняците целят да запазят държавното единство на Босна и Херцеговина, което работи в тяхна полза. Дано в бъдеще не ни се наложи да станем отново свидетели на това кой какво счита в столиците на западнобалканските държави за „общо“ и кое – за „свое“.

– На Балканите и в Югоизточна Европа винаги са съществували идеи за създаването на „велики“ държави. Да задам предния въпрос и по отношение на доктрините на неславянските балкански народи: има ли нещо общо или различно в тях? Коя от тях е най-жизнена и според Вас, коя от тях има най-сигурно „бъдеще“? И какво би могло да бъде то?

– За нещо общо в националните доктрини на неславянските балкански народи наистина е много трудно да се говори. Обща е само тяхната неприязън по-между им (с изключение на Румъния), както и на всички тях спрямо славянските народи. Всяка от великодържавните доктрини на гърци, турци, румънци и албанци се отличава със свои конкретни параметри и специфика, без допирни точки като тези на „южните славяни“. В известен смисъл изброените доктрини и национализмът на „неславяните“ са по-атрактивни за изследване напоследък.

Защото въпреки провала на всяка една от тях, през първата четвърт на XXI в. те откриват нова жизненост и по мое мнение притежават по-голям потенциал за развитие от тези на останалите народи на полуострова. Като пример можем да дадем бурната външна геостратегическа експанзия на Ердоганова Турция, която изгради един от десетте най-големи военнопромишлени комплекси в света и се впусна в реализирането на идеите за „Велика Турция“ и „Векът на Турция“. Нейна противотежест е гръцката страна, която съживява остарялата и отхвърлена „Мегали идея“ що се отнася до гръцки Кипър, островите в Егейско море, военното и геоикономическото партньорство със САЩ и т.н. Румъния е пример за правилна и последователна политика по отношение на Молдова, с целеустремена стратегия за бъдещото ѝ присъединяване. А демографската експанзия на албанците в съседните държави (особено в РС Македония) вещае най-малкото обединение в обща държава с Косово.

При така изложените факти за нещо общо можем да говорим само относно някакво евентуално съюзно действие помежду им по посока осъществяване на новите великодържавни стремежи. Очевидно не можем да определим кой е най-жизнеспособната от тези доктрини, но най-опасни за България очевидно са неоосманистките амбиции на Ердоган и неговите „душевни граници“.

– Какво е мнението Ви за идеята за формирането на така наречения „Сръбски свят“? Това е опит за прилагане на чужд модел на балкански терен или е автентична идея, родена на местна почва? И какво означава това за българите край Вардар?

– В етимологическо отношение идеята за т.нар. Сръбски свят произтича от „Русский мир“ на Александър Дугин (когото наричат „мозъка“ на Путин). Изначалната идея на Вучич и компания е свързана с триъгълника Белград – Подгорица – Баня Лука. Впоследствие те насочват своята активност към Скопие и Тирана, като в столицата на РС Македония тя се посреща с нескрита симпатия. Казано по друг начин, в своето наименование „Сръбски свят“ не е оригинална идея, но нейната реализация е напълно съобразена с „местните“ за сръбската държава условия. Същността ѝ може да се обобщи с едно изказване на Ал. Вулин: „Ролята на това поколение сръбски политици е създаването на „Сръбски свят“ и да бъдат обединени сърбите без значение къде живеят“. Като външни съюзници се възприемат Русия, Китай и членовете на НАТО Гърция и Унгария.

„Сръбски свят“ не е доктрина, защото е много по-тясно конструирана като идейна рамка, а е в услуга на великодържавните амбиции на националистическите кръгове в Белград. За Скопие това означава дългосрочно обвързване със северния съсед, но ако трябва да сме максимално точни – става дума за нова форма на подчинение, базиращо се на югоносталгия и слугинския синдром, характерен за хората на Мицкоски и по-голямата част от настоящата скопска номенклатура. Това не вещае нищо добро за хората с българско самосъзнание в Повардарието, а нашата държава отново е пасивен наблюдател… 

– На основата на Вашето обемно изследване бихте ли отговорили на един простичък въпрос: какво означава днес да си български патриот? И каква е разликата от това да бъдеш български националист?

– В традиционното разбиране двете понятия се допълват. Да си патриот означава да обичаш своята родина, да се гордееш с нейните природни, културни и други дадености и да се възхищаваш от постиженията на нацията. Според проф. Трендафил Митев патриотичното чувство винаги е съставлявало основно градиво и може да се определи като гръбнак на народностното самосъзнание. Той правилно констатира: „Днес французите, англичаните, руснаците, американците и всички останали развити нации се отличават с ясно изразено патриотично самосъзнание и готовност да защитават основата на неговото съществуване – отечеството“.

Да си националист в положителния (класически) смисъл е нещо различно от натовареното с отрицателна конотация „шовинист“. Национализъм означава любов и всеотдайност към цялата нация – към националния дух, националните идеали, стремежи и ценности. Един истински националист задължително е съпричастен към историческата съдба на нацията и се гордее със своята национална принадлежност. Тези, които критикуват националистите за техните възгледи – става дума за антинационалистите и националните нихилисти – проявяват нескрит стремеж към изопачаване на логиката на национализма. Базирайки се на някакви неясни (размити) постулати за „политическа коректност“, мултикултурализъм, безгранични малцинствени привилегии и т.н., тези апологети на градивния национализъм принизяват чувството за национално достойнство на целия български народ. Те обаче следва да са наясно, че хаотичното презрение към българско всъщност подсказва наличие на комплекси у самите тях. Такива псевдоидеолози са основните виновници за кризата на националното самосъзнание на българите. Нещо повече, някои от тях открито подкрепят (дори подхранват) кражбата на история от страна на враждебно настроените нам политици от съседни държави. Но в крайна сметка отмирането на тази мода вече се вижда…

– Само историята ли е градивната тъкан на съвременния македонизъм, д-р Винаров, или има и други фактори? Защо българите от Северна Македония, за разлика от всички други етнически общности, са на прицела на политиците в Скопие?

– Необходимо е да говорим по-скоро за неомакедонизъм, който употребява „историята” (и то под формата крадената и фалшифицирана околонаука) за користни цели от страна на една самоизолирала и самозабравила се политическа върхушка в Скопие, която се стреми всячески да угодничи на кукловодите от Белград. Тоест на дневен ред е политиката, а не историята. Битката за втората е в явна несъстоятелност в очите на световния исторически мейнстрийм и в Повардарието се чувстват особено неудобно от този факт. Поради което ставаме свидетели на всякакви блокажи по политическа линия в работата на Съвместната комисия по исторически и образователни въпроси.

А защо само българите? Отговорът на този въпрос е повече от ясен: защото, ако не съществува яростната антибългарска насоченост на (нео)македонизма, самото съществуване на държавата РС Македония става безпредметно. И нито вятърничавите писания на „най-великия македонец на ХХ в.“ Кръсте Мисирков, нито напъните на Благой Конев да сътвори от провинциален диалект „службен македонски jазик“, нито пък откровено непрофесионалното поведение на премиера Християн Мицкоски навсякъде по света могат да променят този общоизвестен факт.