За конфликта от 2001 г. и неговите днешни проекции в обществото на страната, за съдбата на българите в Северна Македония, за ползването на правосъдието като бухалка и за единството на българите в държавата с Георги Трендафилов от Велес разговаря журналистът Костадин Филипов
Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2025, бр. 3
Роденият във Велес Георги Трендафилов е философ по образование, завършил е Скопския университет „Св. св. Кирил и Методи“ Координатор е на проекти при Националния изследователски клуб „Свети Климент Охридски“. Заедно с Петър Колев участва в основаването на партията Гражданска демократична уния – ГДУ. Работил е като говорител на Министерството на отбраната и правителството на Република Македония. Като депутат в Събранието е бил шеф на македонската делегация при ОССЕ.
– Г-н Трендафилов, предлагам да започнем с малко история. По време на конфликта от 2001 г. в Република Македония Вие бяхте говорител на Министерството на отбраната. Години минаха, но за мен все още няма яснота какво всъщност се случи тогава – граждански конфликт, въоръжен бунт, етнически сблъсък или всичко заедно?
– Недвусмислено това беше въоръжен бунт, в един по-широк контекст на решаването на т.нар. косовски въпрос. Поне според усилията на определени структури. Първите съобщения на т.нар. АНО, се отнасяха до някаква „славомакедонска окупация на изконни албански територии“. Впрочем Демократичният съюз за интеграция, който произлезе от АНО, тези дни поддържа сходен наратив, припомняйки събитията от март 2001-а. Развитието на ситуацията постепенно придаваше по-различен тон на конфликта в местната общественост, която допълнително беше разделена и от политическата борба между ВМРО-ДПМНЕ и СДСМ. И накрая, Охридският договор установи политическа рамка, която по-късно беше превърната в най-сериозната промяна на конституцията на държавата, промени, които и днес, особено от конкретната политическа позиция, власт или опозиция, се тълкуват от аспект на дневнополитически нужди.
– Коя е най-тъжната новина, която трябваше да съобщите на нас, журналистите тогава? И най-радостната? Изобщо, имаше ли радостни вести от кризата тогава?
– Вероятно клането край Вейце. Помниш, тогава, в края на април 2001 г. край това село високо в планината осем човека – четирима войника и още толкова полицаи бяха убити от членовете на АНО. Труповете им бяха изгорени. Но и тогава, и сега, всички събития ги виждам като сбор от нещастия, които поразиха много семейства. И днес понякога срещам хора, които носят (оправдано) чувството, че държавата ги е предала въпреки всички трагедии...
– Сега Вие сте един от най-изявените българи в Република Северна Македония. Живеете и работите във Велес, градът на солунските атентатори. Какво от техния живот, романтика и саможертва Ви трябват днес, господин Трендафилов? Или ситуацията е друга и трябва повече търпение, мъдрост и разум?
– Времето не чака никого. Както всяка година, този март вероятно голям брой велешани вече са с подготвени документи за сезонна работа в Хърватия, поне там отиват по-голямата част. Търпението, че някое правителство в Скопие ще осъществи сериозни и качествени промени, отдавна е изчерпано. Ние сме развили специфичен клиентелизъм към политическата ангажираност. Повечето от нас очакват конкретно материално възнаграждение срещу политическата подкрепа и активност. По-малката част от обществото пък вероятно има предпазлив подход към политиката и институциите, отнасяйки се към тях като към улично куче. То не е умно и въпреки, че е малко или мило, не трябва да му позволиш да ти се приближи. Не е голяма мъдрост, но все пак е по-безопасно.
– Един въпрос, чийто отговор знам, но все пак държа да Ви го задам: лесно ли е днес да си българин в Северна Македония? Как се живее при този ежедневен медиен и всякакъв друг тормоз? Ето, на Трети март, денят на българския национален празник, Вашият съгражданин Драги Каров от Велес бе викан в полицията? Докога така?
– Докога, Коста? Докато стотици милиони евро от бюджета завършват в частните сметки на определени функционери, докато бившият шеф на тайната полиция, уж осъден, се разхожда свободно в Монте Карло, а братовчед му е удобно в Будапеща и се радва на убежище, дотогава българите ще бъдат нужни. За да пълнят заглавните страници. Бившият директор на Фонда за здравеопазване избяга в Австралия. Там е и бившият директор на ЕСМ Васко Ковачевски. Т.нар. първи вицепремиер Груби е извън страната, бившият директор на Лотарията – също, разузнавачи, бизнесмени, дипломати, бивши министри... по дяволите, Македония може да се похвали, че има истинско правителство в изгнание. Но бизнес отношенията по природа са сложни, особено ако са печеливши. „У-у-у, българи!“, засега е безплатно.
– Как мислите, правосъдната система в страната Ви не се ли превърна в бухалка срещу българите? Люпчо Георгиевски от Битоля е непрекъснато в съда, побойниците над Християн Пендиков се отърваха с наказание само от осем месеца. Има и други случаи?
– Ти си добре запознат с вътрешната ситуация в Северна Македония, дълго време беше кореспондент в Скопие. Можеш ли да намериш поне един въпрос, по който са съгласни, например актуалните заместник-председатели на македонското Събрание Антонио Милошоски и Весна Бендевска!?
Каква политическа физиономия имат? Те са христоматиен пример за „социалистическия плурализъм“. Каква политическа победа те и такива като тях могат да кажат, че са извоювали? Подобрили ли са стандарта на гражданите? Издействали ли са по-качествени здравни услуги, или са работили за успешна реформа на образованието? Може би са се прославили поради безкомпромисната си позиция и борба срещу корупцията? Част от отговора вече имаме по-горе. Ако не беше Люпчо, щеше да се наложи да го измислят.
Ние сме общество, в което отдавна приехме дискриминацията като „новото нормално“. Но тя за обществеността изчезва, когато стане въпрос за македонските българи, или за македоно-българските отношения. Тогава голяма част от обществеността, без оглед на произхода или природата на гнева, с удоволствие замеря с камъни „детето“, което се осмели да каже, че кралят е гол.
– Вие сте човек на словото и на точната мисъл. Защо е тази омраза, превърната в политика от страна на властите? Как стана така, че ВМРО-ДПМНЕ, която беше етикетирана като „пробългарска“, сега да е най-антибългарската партия? Коя е причината? Лична, ценностна или идеологическа?
– Бих казал делова. Северна Македония е като миниатюрна Римска империя. Докато обожествяваме цезаря, принасяме жертви и плащаме данъци, ни позволяват да запазим част от нашите местни обичаи. Ние, „аборигените“, трябваше да развием отношение, спомни си кучето от началото на интервюто. Миниатюрният Рим буквално може да ти даде всичко, но и да ти вземе всичко.
– Как мислите, в новата геополитическа ситуация в Европа и света по-добри ли са шансовете българите да бъдат вписани в конституцията и Северна Македония да тръгне напред в евроинтеграцията? На какво се надява премиерът Мицкоски – на натиск отвън, най-вече на САЩ върху България, на лобиране вътре в ЕС или на нещо друго?
– Вероятно тази мантра на част от правителството ще се дъвче до местните избори, подкрепена със средствата от унгарския кредит. Сигурно имат някаква неясна надежда, че някой, от някъде, някак си, по някакъв начин, ще притисне София и „всичко ще изчезне“.
Но остава фактът, че това правителство, независимо от усилията за самореклама, все още не е изпълнило нито едно сериозно политическо обещание, нито е подобрило икономическото състояние. Спомни си за толкова критикувания договор с компаниите Бехтел и Енка. Как правителството реши този въпрос? На какво се базира надеждата им, че преговорната рамка на ЕС ще се промени? А те нямат капацитет да повлияят на бизнес договор с частна компания!? Но шоуто трябва да продължи. Върховенството на закона и по-нататък е в сферата на научната фантастика. И там ще остане още дълго време, изглежда.
– Кое не достига на българската политика към Северна Македония, г-н Трендафилов? Мои колеги журналисти от Скопие имат една формула, която ми препоръчват често напоследък: „правете като Вучич и всичко ще бъде наред“. Това ли е истината?
– Интересно предложение. Нерядко съм чувал забележка от някои посланици в Скопие, че понякога е трудно да се разбере официалната позиция на македонското правителство по даден въпрос, дори ако той е от технически характер. Министрите в правителството в Скопие говорят повече като партийни активисти, отколкото като членове на правителствения кабинет. Подобна забележка имаше и един от българските министри на външните работи, докато с България управляваха служебните кабинети. Спомни си само цялата какофония около Коридор 8, когато кабинетът на премиера Мицкоски встъпи в длъжност. Да бъда и малко саркастичен. Не толкова отдавна ние имахме служебен протокол, който практически успя да сбърка знамето на всеки чуждестранен дипломат, който посети Скопие. Бих казал, че онова, което липсва, не е във ваши ръце.
– Накрая един въпрос, на който може и да не отговорите: защо няма единство на българите в страната Ви? Коя е причината да се делите толкова помежду си? Да, това е стара българска черта, ние и в България си имаме такива проблеми, но все пак…
– Не бих казал, че има някакъв „раздор“ от сериозен характер. Със сигурност политическият климат тук и в България има своето влияние, но това влияние не детерминира динамиката на каквато и да е дейност като цяло. Може би е повече поради местната или регионалната активност на част от сдруженията, а по-малко на национално ниво, да влияе на възприятието за отсъствие на някаква по-сериозна координация. Нещо като македонските епархии преди 71-а, когато ревниво си пазят двора и дават отпор на всякаква централизация или унифициране.